3. Не ви казвам това за осъждане; защото по-напред рекох че сте в сърдцата ни щото и да умрем наедно и да живеем наедно.
4. Голямо дързновение имам към вас, много се хваля с вас; пълен съм с утешение, и във всяко наше оскърбяване радостта ми е преизобилна.
5. Защото, от как дойдохме в Македония, плътта ни никакво спокойствие не е приела, но от всякъде бяхме в утеснение: от вън борби, от вътре страхове.
6. Но Бог който утешава смирените утеши ни с дохождането Титово;
7. и не тъкмо с неговото дохождане, но и с утешението, с което той беше се от вас утешил, като ни извести голямото ваше за нас желание, плакането ви, ревността ви за мене; така щото повече се възрадвах.
8. Защото, ако и да ви наскърбих с писмото си, не съм в разкайване, ако и да бях се поразкаял; понеже гледам че онова писмо ви оскърби, ако и за малко време.
9. Сега се радвам, не за скръбта ви, но защото скръбта ви стана на покайване; понеже скърбехте по Бога, да се не повредите от нас в нищо.
10. Защото скръбта по Бога ражда спасително покайване което не докарва разкайване; световната обаче скърб ражда смърт.